Пловдивский Русский центр принял участие в Акции «Диктант Победы»

В течение всего 3 сентября 2020 года студенты-русисты Пловдивского университета им. Паисия Хилендарского и друзья Центра русского языка и культуры заполняли тест Диктанта Победы – 2020, посвященный 75-летию со дня Великой Победы.

Онлайн участникам было нелегко – они читали отрывки из произведений русских писателей и трудов историков и указывали на события Великой Отечественной Войны, названия военных операций, имена знаменитых полководцев, разбирали хронологию Войны, связывали личности и их портреты и еще многое другое.

Все участники в Акции получили именные дипломы, которые будут им официально вручены в ближайшее время.

Пока работа Русского центра Пловдивского университета продолжает вестись в онлайн режиме в соответствии с последним указом руководства университета, но Русский центр, как всегда, готовится к участию и в последующих акциях Фонда «Русский мир».

Ленинградская симфония Дмитрия Шостаковича прозвучала в Пловдиве в День государственного флага России

Седьмая (Ленинградская) симфония Дмитрия Шостаковича, посвященная подвигу защитников города во время Второй вировой войны, прозвучала на сцене античного театра в Пловдиве в День государственного флага России.

В приветствии чрезвычайного и полномочного посла РФ в Болгарии Анатолия Макарова была отмечена особая торжественность музыки Шостаковича, утверждающей „триумф разума над мракобесием,  справедливости над варварством“.

Эффектным фоном во время исполнения монументального произведения были использованы фотографии осажденного Ленинграда.

Финальные аккорды взорвали публику, в рядах которой сидели студенты, преподаватели и сотрудники Центра русского языка и культуры Пловдивского университета, вознаградившие виртуозных музыкантов заслуженными аплодисментами и цветами.

Международный проект „Музыка мира“, инициированный фондом „Открытое море“ с участием музыкантов всего мира и реализованный  при поддержке президента и посольства РФ в Болгарии, является частью программы чествования 75-летия Великой победы над фашизмом.

На пресконференции накануне концерта дирижер оркестра Пловдивской оперы Диан Иванов подчеркнул, что для него и для пловдивских музыкантов большая честь участвовать в этом проекте, а симфонию Шостаковича назвал „музыкальным Олимпом“.

Память погибших в Великой Отечественной войне почтили в Пловдиве

24 июня, в день проведения Парада Победы, сотрудники Русского центра Пловдивского университета им. Паисия Хилендарского поднялись к памятнику советскому солдату-освободителю в Пловдиве на холме Бунарджик «Алёше».

Сотрудники Русского центра вспомнили важные даты, связанные с Великой Отечественной войной – её начало, 22 июня, и самый главный праздник – День Великой Победы, возложив венок к памятнику «Алёше».

В Год памяти и славы в России незрячий русист Петрослав Цеков, лауреат международного фестиваля студентов, изучающих русский язык «Друзья, прекрасен наш союз!», поздравил всех друзей Русского мира от имени Пловдивского университета с 75-летием Победы в Великой Отечественной войне своим исполнением песни «Алёша». 

«Россия в лицах»: самых известных русских определяли в Пловдиве

Сотрудники Русского центра в Пловдиве провели опрос «Россия в лицах – топ-10 великих русских», приуроченный к 12 июня – Дню России. Участниками опроса стали больше 100 студентов-русистов, учителей и преподавателей РКИ Болгарии и Европы. Целью опроса было – узнать мнение владеющих русским языком о том, кто входит в десятку самых ярких русских исторических личностей и деятелей культуры, литературы и науки на основе знаний и пережитых эмоций анкетируемых.

По результатам опроса 76,9 % участников считают, что Пётр Первый – самая известная историческая личность России. Победу среди крупнейших русских писателей одержал А. С. Пушкин, самым знаменитым русским ученым уопрошенные выбрали Д. И. Менделеева, а художником – И. Е. Репина.

Опрашиваемым было предложено назвать героя России XX века, свой любимый женский образ России, любимого русского барда, а также сказать с кем они ассоциируют русское театральное и балетное искусство. Бесспорными лидерами по этим пунктам соответственно стали: Юрий Гагарин, Екатерина Великая и Валентина Терешкова, Булат Окуджава и Владимир Высоцкий, Константин Станиславский и Майя Плисецкая.

Поскольку опрос основывается не только на знаниях, но и на эмоциях участников, в конце анкеты сотрудники Русского центра в Пловдиве предложили поделиться тем, кто или что в их жизни пробудили любовь к русскому языку и русской культуре. Таким образом, в топ значимых людей для русского мира вошли и обычные учителя русского языка, мамы и папы, бабушки и дедушки, которые своим отношением к русскому языку и культуре зажгли пламя любви и трепетного отношения к русскому у своих близких.

ПУШКИН: ВДЪХНОВЕНИЕ ПО ВРЕМЕ НА КАРАНТИНА

Таня Атанасова

Историята на един кулминационен момент от творческата биография на гениалния руски класик Александър Сергеевич Пушкин (1799 – 1837) е парадоксално (или може би закономерно) свързана с една карантина поради избухналата в Русия епидемия от холера през есента на 1830 г. (която взема около двеста хиляди човешки живота).

Но творческият „взрив“ у Пушкин, „избухнал“ в село Болдино и известен в руската култура като „Болдинската есен“, е предхождан от специфични социално-исторически и лични обстоятелства, които го подготвят и стимулират.

В социално-исторически аспект – това е напрегнатата атмосфера след т.н. Декабристко въстание от 1825 г. (опозиционно движение на част от дворянския елит, предимно военен, срещу руското самодържавие) и последвалата го наказателна по отношение на участниците и съчувстващите политическа практика на новия император Николай І, най-жестокият акт от която е обесването на няколко от известните му водачи през 1826 г.; съдбата на по-голямата част от декабристите е предопределена – каторга в Сибир.

По време на тези извънредни събития Александър Пушкин е все още в заточение (още от 1820 г., още при император Александър І, когато е „наводнил Русия с възмутителни стихове“, според властта – апелиращи към бунт). Последното му местопребиваване „под надзора на местното началство“ е имението на майка му в село Михайловско и там, сред глухата провинция, той чака с вълнение от декември 1825 до септември 1826 г. вести от столицата Петербург, от където долитат страшните новини за арестите на мнозина негови приятели. Опасявайки се от обиск, Пушкин унищожава автобиографични бележки, които според него "са могли да замесят мнозина и, може би, да увеличат броя на жертвите". И продължава да работи – над романа в стихове „Евгений Онегин“ (върху ръкописите на тази „енциклопедия на руския живот“, по определението на известния критик В.Г.Белински, може да се видят рисунките на поета: профили на приятели, участници в потушения бунт, бесило с пет фигури и надписът: „И аз бих могъл …“?); завършва трагедията „Борис Годунов“ със злободневните проблеми за властника и народа, за тяхната  взаимозависима съдба…

А в началото на септември 1826 нарочен куриер му носи заповедта на император Николай І веднага да се яви при него в Москва. След компрометираното начало на царуването си новокоронясаният император търси възможности за примирение с дворянското общество и идеята да привлече първия поет на Русия на своя страна му се струва работеща в тази посока. Но височайшето цензорство започва бързо да натежава на Пушкин и той търси пътища да избяга от „всевиждащото око“ на властта, моли напразно за разрешение да замине в чужбина, а през 1828 година предприема самоволна постъпка – заминава за Кавказ, а оттам – в действащата руска армия (пътеписът „Пътешествие в Арзрум“/Ерзурум/ е част от творческото овладяване на новите му впечатления). За поредната си дръзка проява и незачитане на „правилата на играта“ с най-високопоставената персона поетът e смъмрен не на шега.

Преди това през същата година в личния си живот Александър Пушкин е взел съдбовно решение – след многобройни увлечения, творчески сублимирани в редица посвещения стихове към любими адресатки – той иска ръката на младата Наталия Гончарова, но не получава категоричен отговор.

През април на 1830 г. той отново иска ръката на Наталия Гончарова, бъдещата негова „Мадона“ и майка на четирите им деца;  този път предложението му е прието. (На 30 юни в писмо до годеницата си той споменава за картината на Пиетро Перуджио: „застоявам се с часове пред русата Мадона, с която си приличате като две капки вода“… Тогава пише и сонета „Мадона“, чийто финал цитирам: „Исполнились мои желания. Творец / Тебя мне ниспослал, тебя, моя Мадонна, / Чистейшей прелести чистейший образец“.)

Това щастливо настроение на Пушкин се прекъсва от необходимостта да се заеме с битови дела преди сватбата – получава скромно наследство, затова заминава за бащиното малко имение в село Болдино (около двеста души крепостни селяни), за да оформи документите по прехвърлянето на собствеността на свое име.

В имението в Болдино Пушкин пристига на 3 септември 1830 г., три седмици преди да бъде обявена холерната карантина в Москва. Намерението му е бързо да уреди делата си и да се върне при годеницата си, с чиято майка са в сложни отношения поради сложните отношения на Поета с властта, поради самолюбивия му характер, вечно нестабилното му финансово положение и още сума ти причини, които само една практична тъща (загрижена за разклатеното си икономическо състояние) може да изнамери в бита на своенравния си зет (битието на поета е terra incognita за нея).

На това отгоре в последно време и приятели, и заядливи критици са го погнали – малко пише, мързелува. Затова в писмо до свой близък, издателя П. Плетньов, поетът споделя особеното си състояние преди заминаването си в глухото имение: мислите и грижите на женен човек не го правят щастлив, наближава есента, а „това е любимият ми сезон – здравето ми обикновено укрепва – настъпва времето на литературните ми трудове <…> Заминавам на село, бог знае дали ще имам време да се занимавам, и душевно спокойствие, без което нищо не можеш да произведеш…“

Пребиваването на Пушкин в Болдино, замислено като кратко и делово (поради това поетът не носи със себе си нито една работна тетрадка или старите ръкописи, без които той не тръгва наникъде) се рязтяга по принуда в три месеца – до 29 ноември.

Холерната епидемия се добира до Москва през септември и властта тутакси въвежда карантина в цялата страна. Смъртоносната зараза от Азия (в стих. „Румяный критик мой…“, октомври 1830,  поетът споменава „индийската зараза“), която още не знаят как да лекуват, пълзи през южните руски губернии от края на 20-те години.

Пушкин няколко пъти прави безуспешни опити да се измъкне от малкото Болдинско имение, но остава в новото си заточение в старата къща –  отново насаме със себе си, разменяйки си от време навреме закъсняващи писъмца с годеницата си и приятелите.

Настъпва неочакван житейски период (с каквито впрочем е пълен дотук бурният му път), в който се кръстосват противоположни емоции, внезапни вълнения, съсредоточени размисли, озаряват го нови творчески идеи, получават окончателен завършек дълго носени проекти.

В началото – трябва да прогони внезапните страхове, надигащото се отчаяние от усещането за хаос и безпътица…! Една от първите значителни творби е малката балада „Бесове“ от 7 септември (от нея Достоевски взема епиграф за своя роман „Бесове“!). Трябва да тегли черта под досегашния си живот – и ето я драматично вълнуващата „Елегия“ от 8 септември, своеобразен контрапункт на мрачните „Бесове“, където творецът провъзгласява:

Но не хочу, о други, умирать!

Я жить хочу, чтоб мыслить и страдать!

Той е само на 30 години, но вече е съзрял за идеята, че   страданието е пътят на човешкото познание и живот (любима идея и на Достоевски).

На 9 септември пише на своя Плетньов в приетия между тях шеговит тон и за холерата, и за годеницата: „Мрачните ми мисли сега се поразсеяха; пристигнах на село и си почивам. Наоколо ми холера морбус. Знаеш ли що за звяр е това? Току виж, че дотичал и до Болдино и ни натръшкал всички… Не можеш да си представиш колко е весело да се измъкнеш от годеницата си и да седнеш стихове да пишеш. Жената не е същото като годеницата. Къде ти! Жената е свой човек. До нея пиши колкото искаш… Ах, драги мой! знаеш ли че тукашното село е чудесно! Представи си: степ и само степ; нито една съседска душа; яздиш колкото ти се прииска, пиши си вкъщи колкото ти хрумне, никой не ти пречи. Гледай само, ще ти наприготвя какво ли не, и проза, и стихове…

Наистина, в тази златна в духовен смисъл есен гениалният поет на Русия преброжда нови културни пространства (в „Малките трагедии“), овладява литературно неопитомявани светове (в „Повестите на покойния Иван Петрович Белкин“), а също така завършва седемгодишния си „постоянен труд“, „свободния роман“ „Евгений Онегин“, станал от своя страна и останал непресъхващ трезор за руската класическа литература и култура. С една дума - залага фундамента на златния век на руската литература и култура!

 Не минава ден от тази холерна есен, в който Пушкин да не сътвори малък шедьовър, концентриран върху „проклетите въпроси на битието“ – любов, смърт, дом, чест, достойнство. Такива са лайтмотивите, пронизващи и лириката, и новата проза, и експерименталната  драматургия на поета през този плодоносен период.

А всъщност ежедневието му външно е еднообразно и твърде скромно; както споделя в писмо до Наталия: «Събуждам се в 7 часа, пия кафе и лежа до 3 часа. <...> неотдавна захванах да пиша, и вече написах сума ти работи. В 3 часа яхвам коня, в 5 съм във ваната и после обядвам с картофи или пък с елдена каша. До 9 часа — чета. Ето ти го деня ми, и всеки прилича на другия».

Но принудителната изолация се превръща в благодатна самота и тишина, които обръщат погледа му към неизбродните вътрешни метафизични светове.

 

… Когато завършва в заточението в с. Михайловско   (1824-26) необикновената „Комедия за истинската беда на московската страна, за Гришка Отрепиев и за цар Борис Годунов“ (такова е на чернова заглавието на трагедията „Борис Годунов“),  сам се е аплодирал, както си признава в писмо, с възгласа: „Виж го ти Пушкин, кучия му син!“ Колко ли пъти през тази Болдинска есен го е правил отново насаме! Сериозно е надраснал своето литературно обкръжение, колкото и да е обичал, ценял и поощрявал приятелите поети.

Към края на октомври пише още една философско-драматична елегия със странното заглавие – „Стихи, сочиненные ночью во время бессонницы“, където признава, че се е съсредоточил да разбере какъв е смисълът на „мишото суетене на живота“ („жизни мышья беготня,… что тревожишь ты меня, я понять тебя хочу, смысла я в тебе ищу“).

От една страна са нощните безсъници на автора, от друга – нощните кошмари на негов персонаж в една от „Повестите на Белкин“.

„Не зрим ли каждый день гробов –

Седин дряхлеющей Вселенной“, - високият епиграф от Державин предхожда един семпъл разказ за някакъв си майстор на ковчези и за уж битовите му тревоги по повод преместването му в ново жилище. (Един „малък човек“ според литературно-историческия етикет за главния герой на повестта „Майсторът на ковчези“.) Любопитно  е, че в Москва на улица „Басманна“, където Пушкин „заселва“ занаятчията Адриан, живее Наталия Гончарова и тя има съсед Адриан – майстор на ковчези. Така живот и смърт, житейски радости и скърби, надежди и разочарования, страсти и грехове се смесват в писателските фантазии с реални събития и хора. Битийните проблеми засягат всяко човешко същество. Така се получава „новото слово“ на „Повестите на Белкин“ (според извода на Достоевски за значението на прозата на Пушкин).

 

Всички тези разнообразни жанрово творби са центрирани около един остро интригуващ Пушкин проблем, който той претворява и в кратки лирични и в по-разгърнати епични сюжети: що е то Съдба и каква е ролята на случая или на благото Провидение върху нея.   

В „Пътните жалби“ („Дорожные жалобы“) от 4 октомври (започнати преди година в простонародно-ироничен стил) продължа-ват горчиво насмешливите философски размисли на поета за житейския му път – път на изпитания, скитания и страдания, чийто край може да има най-разнообразни и реални варианти (от чумна зараза до „пукнал от скука през карантината“).

В контекста на осъзнатата раздяла с миналото, със стария начин на живот, от една страна и с търсене на спасителни духовни устои, от друга, могат да се видят различни болдински творби.

Това е и последната, болдинската осма глава на „Евгений Онегин“, която започва със скъпите лицейски спомени, с появата на Авторовата муза и с благословията на корифея, стария вече поет Державин („старик Державин нас заметил и в гроб сходя, благословил“) и завършва с категоричния отговор на „милия / верния“ идеал“ на Автора - „рускинята по душа“, Татяна Ларина за вечната верност на брачната клетва.

Това е и „Моето родословие“ („Моя родословная“) от 16 октомври, където Пушкин продължава да дири в родовата памет онези връзки, които плетат не само фамилната, но и общата история на род и народ.

По друг начин – с особена категоричност и синтезираност - е формулирана Пушкиновата поетична мисъл за устоите на човешкото съществуване в един не дотам популярен философски фрагмент от болдинския октомври:

Два чувства дивно близки нам.

В них обретает сердце пищу:

Любовь к родному пепелищу,

Любовь к отеческим гробам.

 

На них основано от века,

По воле Бога Самого, –

Самостоянье человека,

Залог величия его.

 

 Животворящая святыня!

Без них душа была б пуста.

Без них наш тесный мир – пустыня,

Душа – алтарь без божества.

 

На 29 ноември едно от карантинните заграждения е свалено, Пушкин напуска Болдино и тръгва за Москва – към своята нова съдба, към нови размисли и нови страдания, съзряващ вече за «поетически труд – at home, семейство, любов, - религия, смърт» (записано през 1834 г. като план към елегията «Пора, мой друг, пора! покоя сердце просит…») – оттук нататък – творческите и духовните му ориентири.

Заразата е пощадила неговото семейство, близките и приятелите.

През февруари 1831 г. Александър Пушкин и Наталия Гончарова се венчават.

До смъртоносния дуел през 1837 г. остават шест години интензивен живот и творчество, в което се разгръщат и задълбочават озаренията на Болдинската есен.

Showing 1 - 5 of 239 results.
Items per Page 5
of 48